Част от футболната ни романтика си замина с Аян Садъков
Може ли някой от днешните запалянковци, фенове, ултраси или както там се наричат да си представи, че имаше футболист, който натрупа повече от половината на 79-те си мача в националния отбор на България като футболист от “Б” група?
При това остана дълги години в родния си отбор и не се даде на столичните грандове. Да не говорим, че по нареждане на комунистите му смениха името и той не се поддаде, не избяга в Турция, игра на световно първенство и даде приноса си за първото излизане на България от предварителната група в Мексико през 1986 г.
От “Б” група два пъти игра финал за основната тогава купа на страната – тази на Съветската армия, като втория път дори победи. Успя да поиграе в португалския “Беленензеш”, а когато премина в градския враг на пловдивското “Локо” – “Ботев”, “бяло-черната” агитка нито го намрази, нито му се разсърди даже.
Това е Аян Садъков. Сърце не ми дава да напиша “беше”.
Три четвърти от съзнателния ми живот е свързан с него. Спомням си как една зима, май беше 1977 срещу 1978 г., той и Едо Ераносян се появиха на тренировка с мъжете. Тогава “Локо” (Пд) точно тръгваше надолу към втородивизионната си голгота, от която всъщност така и не се измъкна, и въпреки това се радваше на подкрепа по трибуните, за която днешните така наречени грандове не могат и да мечтаят.
20-30, че и повече хиляди на домакински мач в “Б” група, 2-3 хиляди при определени гостувания, 5 хиляди на баража за влизане в “А” група срещу “Черноморец” в Бургас, 15 хиляди на финала за купата на Съветската армия на стадион “Васил Левски”.
Друго нещо, което не знаят днешните фенове, е, че тогава всички ходеха в казармата, даже и футболистите. Или поне се водеха, че ходят, защото обикновено ги вземаха да играят в ЦСКА “Септемврийско знаме” или някой от сателитите, носещи абревиатурата АФД (армейско физкултурно дружество) – “Тракия” (Пловдив), “Сливен” и “Черно море”. “Славия” уреждаше своите в Строителни войски, а “Левски-Спартак” – в МВР.
“Локо” (Пд) имаше право, така поне се твърдеше в запалянковските среди, да задържи двама юноши веднъж на пет години. Слава богу, тогава това бяха Садъков и Ераносян.
Признавам, че не помня първия мач, който съм му гледал с екипа на “Локо” (Пд). Помня няколко други. Примерно първия му мач в националния – срещу Югославия в София за Евро 1984. Към онзи момент вече беше ясно, че Садъков ще играе важна роля в българския национален отбор – беше рекордьор по мачове за младежи и юноши, имаше победа срещу Германия (до 23), в която играеше Лотар Матеус.
Срещу Югославия тогава паднахме 0:1, но сладкият реванш дойде след две години, когато треньорът на националния отбор Иван Вуцов започваше да пише титулярната 11-орка в световните квалификации за Мексико 1986 именно от него. Най-великият му мач, но сигурно и най-тъжният за Аян беше на 2 май 1985 г. Тогава в София гостуваше европейският шампион Франция с Мишел Платини и всички останали звезди. На трикратния носител на “Златната топка” Садъков така му скри топката, че победата 2:0 бе най-малкото, което българите можеха тогава да регистрират.
Това е радостното. А тъжното? Него го пишеше на таблото преди мача – “№8 – Аньо Садков”. Бяха му сменили името, всичко се случваше точно в разгара на възродителния процес. И това го преглътна Аян в името на футбола. За да остане завинаги в сърцата ни като част от най-романтичния период на “Локо” (Пд) и националния отбор.
Източник: 24chasa.bg
