Ръка за ръка – “Христо Ботев” и “Васил Левски” донeсоха славата…

Фенове и футболисти, Христо Ботев – патронът на Ботев (Пд), и ст.”Васил Левски” заедно сътвориха едно от най-сладките чудеса в българския футбол в последно време.

Двете велики имена, носени от най-стария футболен отбор у нас и от най-голямото спортно съоражение, направиха, така че главите ни да се замаят от невиждана емоция. Ръка за ръка, така както са го правили преди повече от 140 години, в опит да избавят Отечеството ни от чуждото иго. Да, всичко е било за много по-стойностна кауза.

Но снощи техните имена отново изскочиха пред очите ни. Сякаш за да ни припомнят, че борбата е важна, а не противникът. Борбата създава идентичност. Това, което си дал. Ботев и Левски по някакъв непредсказуем начин олицетвориха идеала на победата. Велико е. Магическо.

Ботев (Пд) победи Лудогорец с 2:1 и взе трета Купата на България в своята история – едва ли има човек, който не знае това. Беше прекалено приказно, за да е истина. Но се случи.

И всичко стана на един от най-светлите славянски празници – Денят на народната писменост и култура. Сякаш всичко бе изключително свято. Любовта по трибуните. Хъсът на играчите. Епопеята, която ще бъде разказвана след това…

Всичко бе обгърнато в някакъв странен спортен митологизъм. Патриотизъм. Вяра. Така както Ботев (Пд) вярваше, че може. Сигурно онези десетина хиляди по трибуните и онези 11 на терена са били единствените, които вярваха от сърце. Другите просто стояха пред телевизорите. Може би е имало и хора, които са стискали палци до счупване за Ботев (Пд) пред малкия екран, но поради различни причини не са успели да отидат на мача. Жалко.

Защото това са неща, които се случват един-два, максимум три пъти в живота на човек. Особено на футболен фен.

Когато отборът ти е с 10 класи по-слаб и с 10 пъти по-малък финансово от съперника, тогава нямам какво да дадеш освен вярва и желание. Мечта. Тогава победите като тези са наслада. Всичко е за един миг. Но той те кара да живееш истински. Носи ти невъобразимо щастие. Вижте очите на онези, които са били на мача снощи.

В тях е отразена историята. Защото те бяха едни от малкото, които вярваха. Така се прави. Един път в живота, но се прави истински. Взимаш шалчето и отиваш на стадиона, за да викаш срещу всичко и срещу всички. Да викаш за онези, които нямат какво да губят. Могат само да спечелят. И те го направиха.

Свещен мач бе това. Всичко бе свещено. Феновете просто отидоха до София, за да си приберат Купата. Тяхната Купата?! От години в песните на бултрасите се пее, че един ден Купата ще бъде в техните прегръдки. Е, този ден дойде. Когато вярваш, всичко около теб ти дава тласък.

Ботев (Пд) повярва и победи! Останалото не може да се опише с думи…

Бюлент Мюмюнов/TribunaPlovdiv.bg