Первиз Умарбаев – 22-годишният талант, който ние не произведохме

Первиз Умарбаев – актуалната звезда на Локомотив (Пд).

Още през първия полусезон на шампионата „таджикският Меси“ показа, че има хляб в себе си. Вкара един-два важни гола, подаде няколко точни паса в мачовете, в които игра, но в повечето време бе резерва.

Още в първия си двубой за пролетта левичарят успя да измъкне своите при тежкото гостуване на Верея, след като отново влезе като резерва, и за секунди се превърна в любимецът на „черно-бялата“ общност.

Мнозина му предвещават светло бъдеще. Дали Едо ще му даде повечко шансове за изява в стартовите единайсеторки през пролетта, предстои да разберем.

След еуфория в Стара Загора и новоназначеният футболен герой на привържениците на Локомотив (Пд), един отдавана тлеещ проблем отново си проби път през българската футболна черупка и пак взе да понамирисва притеснително.

Да ни извинят таджикските школи, но толкова ли са по-добрите те от нашите, че успяха да произведат футболист, който да приберем под етикета „класен чужденец“.

Как пък така стана, че за има няма 5-6 години започнахме да внасяме чуждото от много по-неразвити страни от нашата. Таджикистан е една от най-бавно развиващите се бивши социалистически републики, с пъти по-нисък стандарт на живот от този в България.

Там има сериозна липса на водни ресурси, водеше се гражданска война в края на 90-те, a олигархията разпределя прилежно порциите в държавата от повече от две десетилетия.

Трябва да се замислим сериозно накъде сме тръгнали, когато виждаме, че понашите терени играят чужденци. Чужденци, които не би трябвало да имат повече класа, или поне не би трябвало да са подготвени по-добре от нашите момчета, но в крайна сметка показват повече хъс и желание за игра и малко или много си проправят път.

В крайна сметка обаче никой не оспорва техните качества. Ни най-малко. Нито Первиз Умарбаев, нито пък борбения котдивоарец ЯЯ Меледже от Ботев (Пд), който между другото е едва 19-годишен, са момчета без футболни аргументи.

Напротив. Още с влизането си в игра и двамата станаха любимци на феновете на двата пловдивски клуба. И знаете ли защо? Защото се борят. Може и да са дошли у нас заради малко повечкото пари, спрямо това, което биха получили в техните страни. Но в крайна сметка опитват да си вършат работата и да оправдават доверието на треньора.

Разбира се, че искат един ден да играят в по-силно първенство с по-високи финансови условия. Но и това може да стане. Сега обаче те знаят, че трябва да се трудят здраво, да търсят шансовете си и да додрапат до титулярните единайсет.

Когато и да ги питате за бъдещите им планове, все ще ви кажат, че в момента са се съсредоточили върху работата си в своите отбори и не мислят за друго. Не го казваме от куртоазия, вече сме ги питали.

Те просто искат да пробият. Играем се.

И двамата са нисички, жилави и много усмихнати момчета. Колкото и наивно да звучи, и двамата всеки ден става от леглата в своите едностайно квартири с мисълта как да отидат до базата.

Едва ли имат и книжки, така че се качват на първото такси и запрашват към „Лаута“ или „Коматево“. Там започват да работят, а на следващия ден отново е същото. Този цикъл на труд и себотдаване за подетата кауза, леко се позабрави от нашите момчета.

Сякаш не са научени. Или не искат да се научат. Може би имат всичко и не искат повече. Кой знае?

Набор 94‘ е едно от силните поколения за пловдивския футбол. През 2013г. местният специалист Митко Джоров спечели Купата на България с набор 94‘ на Спартак (Пд).

Едва ли много от вас си спомнят, но там играеха доста качествени футболисти, които можеха да пробият в елитните ни клубове. Това, за съжаление, така и не стана.

Специално набор 94‘ е онова поколение, което изпуснахме да внедрим в родния футбол. Забравихме го някак. Онова поколение, което се роди по време на лудото Американско лято, но така и не внесе свежия полъх в родната футболна действителност.

Много са примерите, които не успяха да усъвършенстват таланта си достатъчно и сега се подвизават в долните дивизии на регионалните лиги, с надеждата някой елитен скаут да им обърне внимание.

Няма да назоваваме имена. Не се стремим да ставаме последна инстанция за работата на футболните школи. Но това, което трябва да се вижда, се вижда.

Това, което ни направи впечатление в понеделник следобед на ст.“Трейс Арена“ бе голът в 93-та минута. Голът на един талантлив младеж, който се бори с всички сили за мястото си в един добър български отбор, какъвто е Локомотив (Пд).

Може и да успее, а може и да се провали. Всичко зависи от неговото желание за работа.

Направи ни впечатление обаче и друго. Че в цялата тази суматоха липсва българското. Липсва свежестта, която да ни подкараха отново към Американското лято, в което и Первиз Умарбаев е роден.

Той едва ли е чувал за Стоичков и Костадинов (е, хайде за Камата може и да знае нещичко). Едва ли е слушал епохалните сказания на Пената, но със сигурност е гледал как по-големите му батковци в местното таджикистанско първенство опитват да намерят по-добър живот за себе си и семействата си чрез кожената топка.

Но и това не най-важното. Най-важното е, че няма значение кой си и откъде си. За двайсетина минути на терена Умарбаев ни даде пример. Как човек трябва да се бори с живота. С топката на терена. Със себе си.

TribunaPlovdiv.bg